“Има книги, за които е трудно да се пише. Почти невъзможно. Докато

“Има книги, за които е трудно да се написа. Почти невероятно. Докато ги четеш, сякаш си повърнал сърцето си, само че си го задържал в устата си. Искаш да го предъвчеш, да изсмучеш соковете му, да забиеш резци в месото му, да усетиш по-добре усета. Вкусът, който то е придобило след прочита. Има книги, за които не можеш да не пишеш, тъй като те порастват в теб като ембрион. Макар да не е несъмнено, че ще се роди прекрасен текст, значимото е да го изкараш от себе си. Дори и да е аборт. Просто, тъй като е прекомерно огромно, с цел да остава в теб. Такава е последната книга на Нинко Кирилов “Падане вечно “.

Докато я четеш, като че ли дъвчеш кожа, плът, сухожилия, трошиш кокали, до момента в който се препъваш в трикраки кучета. Пие, пиеш доста и всичко – водка, вино, розов джин, вино, алкохол, кръв. Плачеш или може би се смееш, каква е разликата? Изгубваш се, падаш, само че не можеш да спреш да четеш. Сякаш един път опитал усета на непознатата болежка, започваш да я търсиш като мокро лудо куче, да се храниш с нея. Вкусът на кръв, пот, алкохол и други телесни течности в нея те зашеметява – не можеш. Защото Кирилов към този момент ти е декларирал, че ти, драги читателю, си камъчето в обувката ми “, думите са на Олга Клисурова от “Пътуващите книги на Стара Загора “.



Поетът Нинко Кирилов споделя в “Нашият ден “ за новата си книга.

Какъв живот ти би трябвало за такава книга

“Животът сигурно не би трябвало да е отегчителен, с някакви построени привички, с една инерция, която да смазва индивида постепенно и несъмнено. А може би пък тъкмо подобен живот построява такива книги – не знам. Рей Бредбъри споделя, че гибелта е занятие самотно, само че писането е още по-самотно. “

“Всичко е автопортрет “ – са думи от книгата “Падане вечно “

“Колкото и да опитваме, в случай че въобще опитваме, да не е, мисля, че е автопортрет.

Понякога хората могат да пречат в положителния смисъл, т.е. да ни оказват помощ да не паднем. Понякога могат да ни бутнат, от време на време могат и да скочат с нас.

Предполагам, че подобен живот извън наподобява затворен, тъй като няма по какъв начин да е другояче . В един доста прекрасен филм, споделя се “От 5 до 7 “ – редакторката на създателя, който е в основната роля, му споделя: “Няма по какъв начин да живееш естествен живот и да бъдеш популярен публицист “.

Извън у дома излизам доста рядко. Все по-рядко през последните две години. И това не е обусловено от обстановката, в която всички сме сложени, просто може би го ускори. Пак ще се базира на филм, само че се сещам за “Да откриеш Форестър “, още веднъж за публицист, който се е затворил в дома си. Когато едно момче го питаше за какво се е случило това, той сподели: “Ти нали не мислиш, че това се е случило внезапно “. Човек не взема решение да се затвори в дома си и да не излиза на никое място от през днешния ден за на следващия ден ".

Постепенно се случва. Най-страшното, допускам, е, че близките тъкмо поради това не обръщат внимание на тези тревожни сигнали . Понеже, в случай че се случи внезапно, на някой ще му светне лампичката и ще се опита да помогне. Но когато се случва последователно, толкоз сме влезнали в ежедневните си проблеми, че не виждаме тези на другите. “



Как да се помогне

“Наистина нямам визия. Понякога за такива положения би трябвало работа със експерт, не е задоволително някой другар да те изслуша. Разбира се, постоянно е добре да има поддръжка, добре е съзнателно да се търси връзката, имам вяра, че както по насила всички през тези няколко локдауна бяхме затворени, ще се стигне до един миг на отваряне освен на света, а и на хората към света. И ще се търси повече непосредственост, повече връзка, тъй като това е натурален развой, няма по какъв начин след затварянето, да не пристигна отваряне .

Трябва да призная, че другари не са ме изоставили и идват понякога. В един изключително противен интервал за мен, преди към година и нещо, напълно съзнателно някои другари идваха и просто споделяха: “След два часа сме при теб “. И даже да си мислех тогава, че въобще не ми е до това, само че това оказва помощ. Ще си разреша да го дам като съвет на хората, които са се затворили – позволявайте на околните ви и хората към вас, които ги е грижа, да могат да я проявят физически . “

Избираш ли разликата с избора да пишеш

“Не съм сигурен дали е умишлен този избор – освен при мен. Неотдавна ме бяха питали, задали оня клиширан въпрос – “Защо пиша? “. Моят клиширан отговор е, тъй като не мога да не пиша . Писането постоянно е било една самотерапия за множеството хора, които го практикуват. Но има някои неща, които би трябвало да излязат, с цел да се спасиш. Никой не може да те избави от това, което си, това е несъмнено.

Надявам се, че с нещата, които съм написал, няма да вкарам някого в меланхолия, а по-скоро ще накарам хората да се замислят върху някои процеси, които се случват в множеството от нас. “

Разговора можете да чуете от звуковия файл.